идва един момент в живота на човек, може би на всеки човек не знам, когато се разделя: разделя се с родителите си, разбирайки, че живота му и възгледите му са доста различни от техните; разделя се дома, чул за пореден път "марш. ти нямаш място тук";  разделя се с някои мечти и желания; разделя се с някои от принципите си; разделя се със съучиници; с познати работили заедно по опрделени проекти, разделя се с приятели. И май при последната раздяла боли най- много. Вътре в себе си казвам "Край! Стига ми толкова! Направих всичко, което можах  за да бъда най- добрия им приятел. Предадох себе си, оправдавах и прощавах, но стига..." И тогава след като тези мисли  закръжат в  главата ми и свият гнезда в душата настава пустота. Убийствена празнота, която не може да бъде запълнена с нищо. Изградих си кула, в която заточих доверието, желанието да се сприятелявам, близостта, обичта и вярата.
Но днес ми хрумна, че истинските приятели, които съм срещала в живота ми са като хубавите книги. Мога да затворя книгата, да оставя на лавицата, но винаги когато имам нужда от мъдростта и, от близостта и мога да посегна и да се потопя отново из страниците и.
Освен ако заради глупостта и  моментна лудост не съм предала книгата на вторични суровини...